На брега усамотен
в вечна жажда, в тиха скръб,
бавно вехне повален
старият корубест дъб.
И в унес, и в печал
през воал от паднал мрак
гледа с поглед натъжен
светлия отсрещен бряг.
Де самотни на брега
ронят бисерни сълзи
над забързана река
стари плачещи върби.
И докосват хладна плът
със протегнати ръце,
и в набъбналата гръд
търсят пламенно сърце.
Дето нежно тих ветрец
къдри сребърни води –
тъжна песен на щурец
глъхне в девствени треви.
Кат русалка в нощта
трепетна топола там,
на отвъдната страна,
кърши гъвкав, строен стан.
Дето в сънна тишина
тъжно гургулица пей
и с молба за топлина
своята скръб в песен лей.
Тук, самотен на брега,
глухо той отронва стон
и протяга кат ръка
свой – един прекършен клон.
Тук напразно в тих копнеж
сетна му мечта умря
и все в глух и кух кънтеж
светлият му блян изтля.
Грохнал, стар и уморен,
гордият самотен дъб
гледа с поглед замъглен
тихия бленуван бряг.
А топола млада там
озарена аленей.
В листа й тих ветрец
нежна песен тихо пей.
Той по нея в тих копнеж
кърши клони о брега
и след всеки глух гърмеж
тъжно вдига пак глава.
Нежно милва с влажен взор
стройния й кръшен стан.
Тихичко с щурците в хор
шепне й като на сън:
„Ти ела, при мен ела
и безшумно прелети
тихичко, като стрела,
там над сънните води.
Ти, любима, тук ела,
тук, на тоз пустинен бряг,
дето моето сърце
тъне в самота и мрак „
Недостъпна-горда тя
в` вечерния хладен час
тихичко му зашептя
със глух и далечен глас;
„Ти си стар и повален -
бурите корубест дъб.
Ти си мрачен и студен,
цял потънал си в скръб.
Не познал си любовта
там, на тоз пустинен бряг.
Ти живял си в самота
без любов във вечен мрак.
Имам си един любим -
той е едър - снажен бук,
няма да го сменя аз
нито с теб, нито с друг.
Той със своята снага
все над мене в бури бди
и ме пази от снега
в снеговити зимни дни.
Тук, на тоз пустинен бряг,
с порив непознат и нов
старият корубест дъб
все бленува за любов...
„Аз очаквам те при мен,
заслепен от красота,
в есенния топъл ден,
да пристигнеш с любовта.
Тук ела, любима ти,
на отсамната страна,
де душа ми се топи
в болки, скръб и самота.
Тук ела и ме обвий
с нежни клонки и листа,
с бурна страст ме потопи
в дебрите на любовта„...
На брега усамотен
в вечна жажда, в тиха скръб
бавно вехне повален
старият корубест дъб.
Той в унес и печал
все протяга кат ръце
вейките на скършен клон
и с прекършено сърце
рони глухо стон след стон...
© Христо Оджаков Всички права запазени