Ти спиш и отново виждаш мен;
Бавно,полека попадаш в моя плен.
Сънят почти до болка ти е познат-
раздирам сърцето ти пак и пак.
Но днес е различно,днес идвам сама
със студена омая да ти отмъстя.
Спиш ли?Май,че те събудих,
но защо ме гледаш така?
Нима след толкова години ме позна?-
Или стресна те образът ми облян в сълзи,
който нощ след нощ в съня те следи.
А сънищата не се сбадвали,нали?
Няма нужда да си правя труда,
ризата ти пада сама-иска смъртта ти и тя.
Няма да карам да чака,протягам ръка-
душата от тялото да разделя...
Крещиш и се събуждаш в сълзи,
виждаш само сянка да палзи,
но чуваш отново и отново смеха
на доволно отдалечаваща се жена!
© Моника Всички права запазени