С лапичките тихо той пристъпва,
галантно, сякаш да не те събуди.
Подава той главичка и наивно се озърта...
Зениците разширяват се, очите стават луди.
Тогава котаракът смело скача
и мигом върху теб се озовава.
Иска със стопанина да се закача,
да играе с него му се умолява.
А човекът уморен, полузаспал
погалва го внимателно с ръка.
Котаракът смутно прави се на неразбрал
и хоп, застава пак, готов е за игра.
Но котаракът ти не можеш да виниш.
Грижи, време и любов му подаряваш.
Нежното му мъркане ти трябва да цениш
и че приятел верен ти е той, не бива да забравяш.
© Александра Йорданова Всички права запазени