Красотата отвъд себе си, твори Себе си
и се вселява в Себе си и става плът,
и бива разпъвана,
и възкръсва за да изпълни пророчеството.
Тя не е симетрията, а нейното нарушение.
Тя не е правдивостта, а обаянието й.
Тя не е и истината, но прави истината приемлива.
Тя не е обективна,
дори понякога е толкова себична,
невъзможно е да се запази без да бъде споделена.
Понякога е твърде агресивна,
често е и мъничко тревожна,
трудна е за възприемане,
обречена,
кърви и страда,
не е на сцена за конкурс по красота,
защото тя е оценката на своите оценки
и е над всяка съществуваща оценка.
Не може да бъде експлоатирана,
защото красотата е върховният експлоататор.
Експлоатацията само я опорочава,
а опорочена красотата престава да бъде себе си.
Тя е бобово зърно в трюм на кораб.
Няколко капки солена вода и корпусът се пръска,.
Кибрит в ръката на дете е,
седем демона върху езика ни, най-малко,
но колко ли са повече ангелите бели,
след като все пак, ни завещава Рая?!

Красотата е неравноделния такт на слуха ни
и плавното движение на мисълта,
рисунъкът на финото съзнание изграждащ световете,
в които оживява любовта и всеки цвят
разпънат над съзерцанието е венец в реката
плаващ по себе си с коси разплитащи се
в камъните бели по дъното й...
Завещанието е размах на времето поискало се в себе си
и всеки образ е плод, откъснал се от клоните
на оцветените листа от утринна дъга -
пастелните нюанси на съдбата несъществуваща,
понеже всичко е случайност и
проговарят мъховете бели върху скалите,
разцепили се с грохот
и носим се над пясъка като тюркоазен еликсир,
отпил от себе си...
Последвам ли очите й, ще вляза в обиталището си,
а завещаното пред мен ще се разтваря
с най-чистата си сила...
Два ангела, чертаят пътят ни към Рая...