Мъртва бе тишината...
но в нея имаше сияйна красота,
а залезът оставяше на пътя
своята угасваща следа.
Но бе красиво... а аз вървях,
не бързах у дома да се прибирам,
замислих се... сетне и посмях
красотата в тишината да намирам.
А лъхаше ли, лъхаше ветрецът,
тихо, колкото усещане да има
и бе топъл и душевно сгряващ,
като даром слънце след студена зима.
Погледна ме небето със синия си поглед
и прати ми на прозрението очите,
с които в тъмното да виждам,
да съзирам светлотата през мъглите.
И за миг роди се ново чувство,
в мен покара бледолика вяра,
тишина, залез и ветрец я посадиха
в почва досегашна - твърда и корава.
© Ивелина Паунова Всички права запазени