Изгубена любов
Дали се зора зазори или е слънце изгряло?
Нито се зора зазори, нито е слънце изгряло,
а се Ирина задава.
Къде отлитна, миг неповторим,
на пламенна любов и ласки нежни?
Наистина ли бях за теб любим,
а ти - любима моя ненагледна?
Като залутан пътник бродех по света.
Под свойта стряха ти ме подслони.
Във приказното царство на Венера
с веригите на любовта ме заплени.
С усмивката си лъчезарна ти ме покори.
С глас ангелски слуха ми ти погали.
Невинната си прелест ми разкри
и в мен пожар неугасим запали.
Една любов прекрасна ти ми обеща.
В букет изящен свърза радостта ни.
Закле ми се във вярност до смъртта.
В море от ласки потопи скръбта ми.
Но бяха твърде кратки звездните ни дни.
И всяка радост се заплаща с мъка.
Затуй съдбата друга орис ни скрои:
тя беше ни подготвила разлъка.
И като сън вълшебен всичко се стопи.
Разсеяха се сладките копнежи.
Сега дълбока скръб сърцето ми гнети.
Изгубени са всичките надежди.
Угасна в мрака моята добра звезда.
Изчезна щастието безвъзвратно.
Ще се завърне ли отново радостта?
Ще ме съгрее ли отново обичта ти?
Безкрайно надалеч си ти сега от мен.
Делят ни часове неизброими.
Без радост отминават ден след ден,
а чакат скръбния си ред години.
Не зная аз покой ни ден, ни нощ.
Мечтите ми към тебе все прелитат.
Съмнения и ревност като с нож
пробождат мислите ми неприкрито.
Съдбата зла без милост ми отне
оназ, що беше на сърцето ми любима.
Аз моля Бога - той да ми даде
утеха за скръбта неутешима.
© Никола Берчев Всички права запазени