Тази тайна любов окуця от препъване в тъмното.
Даже вятърът спира край нас и наостря уши –
да дочуе, да види и с клюка да хукне по стръмното,
да събуди отровни съмнения. И да руши...
От какво се боим, че задъхано сричаме чувствата –
(в полутон, все по тъмно, под бледите лунни лъчи)?
Та нали там, Отгоре, сам Господ ни вижда и чува?
Няма грях, щом Небето ни дава подслон и мълчи.
Поведи ме сега пряко думи и погледи злобни –
нека глъхнат нелепо под нашия шеметен зов.
Нито клетва, ни завист, ни някаква тъмна прокоба
имат сила над нашата крехка и свята любов.