Най-красивата звезда избрах
и кръстих я на теб.
В този миг сърцето пак се разтуптя
и излъгах го, че е до теб.
Очите пълни бяха -
изпиваха тази красота,
защото досега те жадни бяха -
ненапили се от ничия сълза.
Ръцете мирно си стояха до гърдите,
непротегнати към теб,
защото те доволни бяха
от гледката в безкрайното небе.
И как да кажа, че ми липсваш
като това не е така.
Аз всяка вечер с тебе си говоря
чрез тази мъничка звезда.
Казвам ѝ, че я обичам,
усмихвам се без глас,
а тя започва да сияе толкоз силно,
че разстоянието без значение е между нас.
И я моля аз за прошка,
че от ярост през деня
постоянно грешки правя –
едва дочаквам вечерта.
А тя кротко и велико
всяка нощ се появява
и със сила тайнствена, красива,
любовта си ми дарява.
И така заспивам по-спокойно,
със усмивка на лице,
защото тази нощ отново
аз се срещнах с теб.
И ако някой ден угасне
тази хубава звезда,
желанието ми докато пада пак ще бъде
живота си с теб да споделя …
© Симона Богданска Всички права запазени