Когато си тръгваш, вземи това -
искам да имаш нещо от мен.
Кутия с твоите писма, твоите думи ден за ден.
Лъжите ти красиви, в които аз горях...
Дръж си ги, вземи ги, на друга давай тях.
Аз вече приключих с безсънните нощи,
спрях да лея горчиви сълзи.
И не за тебе - повярвай, любими -
а за човека, който мислех, че си!
Отивай си! Върви си, не искам да те спра,
но кутията вземи си - на това държа.
Бягай на далече с твоите лъжи
при друга, ако искаш укритие търси
и не от другите, повярвай - те не ще да те унищожат...
а от образа в огледалото, който те преследва и в съня.
Вярвах ти, обичах те повече от себе си, но това не го разбра.
С лъжите си ме хранеше и с дребната твоя душа.
Но до тука беше всичко, аз спирам да вървя до теб.
Човек ми трябва, а не дребна душица,
човек имащ за мене лек.
Лек от твоите лъжи, в които аз умирах,
бавно - ден след ден и лек за мене не намирах.
Така известно време – докато не осъзнах,
лъжите ти в кутията и далеч от тях!
- Не гледай така уплашено! Малка е, знам,
но малка беше и душата ти, затова е там.
Ти сам се прецака, изхаби и последния коз,
защото ти, глупакът, не си зададе най- простия въпрос.
Защо така и накъде оттук? Какво печеля, за кого?
Залъгваше сърцето си ей така напук,
но лъжеше себе си и никого друг.
Аз спирам вече да говоря,
Видях сълзите в твоите очи -
с тебе вече не искам да споря,
да слушам отново твоите лъжи.
Кой, кого, с какво рани - остава там далече;
бях аз, но беше и ти; хайде, тръгвай си вече.
Приятен път и, както казват, здраве,
Това ти пожелавам занапред.
И не на всичко като мене вярвай,
и кутията с лъжите не забравяй!!!
© Лорита Всички права запазени