Кълна се, че за мен денят е мрак,
потъвам...
Копнея за единствените ти очи.
Вътре във гърдите ме изгаря огън,
от дъха ми се подклажда, и гори!
Кълна се, че в душата ми е пустош,
а нехаеш...
в сърцето ми не спира да вали...
Преди да си отидеш, аз не знаех,
че душата може толкоз да боли!
Кълна се, не опитвам да те мразя,
и не мога...
макар сълзите да не спират да текат!
Твоя бях,дори и дяволът, и Бога,
в този миг не могат да го отрекат!
Кълна се, аз ще чакам да се върнеш,
и ще моля..
Ще моля за изгубения рай...
където с твоите ръце ще ме обгърнеш,
и октомври пак ще бъде май!
© Антониа Димитрова Всички права запазени