КЪМ ДОВОЛНИТЕ
Понякога съдбата прекалява със приумиците,
не се пести ни в лошо, ни в добро,
тогава се изгубва безвъзвратно улицата,
по която се завръщах в моя роден дом.
Сега вървя унесен, напосоки,
без зрение, без слух, без мисъл. Ей така.
Не виждам радост, нито чувам болка,
с изпепелена и премръзнала душа.
Дали е зима, пролет, лято, есен –
все едно: на нещо е внезапен край.
А ти, доволнико, не ме поглеждай, ...