КЪМ ГИБЕЛТА
И нещо прищипа сърцето ми и го притискаше,
като анаконда го обвиваше и го задушаваше,
безмилостно отнемаше му свободата,
напускаха го силата, страстта.
Отровна мъка прониквше до всички клетки,
в сълзи се виждаха стоновете тежки.
А болката за живота му копнееше,
душата по старата любов жалееше.
Сърцето потъваше към земните недра,
със адски мъки се опитвах да го спра,
а само ти можеш подавайки ръка,
но ще ме бутнеш по-натаък в пропастта.
Надеждата бавно си отиваше от мен,
а “анакондата” ме убиваше ден след ден.
© Пандора Всички права запазени