Топлината се бори с птичия смях.
Тишината неистово пари.
Аз под сянката знойна за минута се спрях-
предложих им преговаряне...
Борбата си беше жестока война.
Птичи смях по челото ми лепне.
Давя се вече и аз в топлина
и усещам, че почнах да шепна...
Вместо шепот обаче- сухи следи,
от които земята се цепи.
Виждам сянката как непривично трепти,
а дърветата сякаш са с дрехи...
Тревата е суха като нашият хляб
и ухае на жега и огън.
Как се мисли, кажете ми, днеска за сняг?
И да мисля от топло не мога.
Но септември напира на нашият праг
и ни носи приятното време.
Разхладен, ще си кажа: "Не изгорях,
моят месец щом топлото вземе..."
© Валентин Йорданов Всички права запазени