Щастие търсех във всеки нов ден,
недоволен, че от него по малко намирах.
А късметът толкова близо стоял е до мен,
но не го виждах, вървях и не спирах.
И точно, когато бях се отказал,
и живеех, сякаш по пътя изгубен.
С най-старите дрехи от дома си излязъл,
срещнах жената, в която още съм влюбен.
Към мен, тя протегна ръката си нежно,
докосна за обич мечталата длан.
Да ме топли, когато навън ще е снежно,
да не нощува сърцето ми в непознат крайпътен хан.
А късметът, до мен е, вече го виждам,
дава ми щастие, което не търся на всяка цена.
Щом нещо ми носи тъга, в стена от спомен зазиждам,
пък било и то, да е любимата жена.
Явор Перфанов©
02.11.2020 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов Всички права запазени