Когато лавина като перо те понесе

и не остане за теб ни дъх, ни небе,

тогава разбираш какво е мълчание

от зазидано в гърло сетно стенание.

И се заклеваш, останеш ли жив,

да изливаш своята душа, да вриш,

никога и за минута да не мълчиш,

ако трябва дори да крещиш ...

И ето, напира крясъкът в мен

сред оглушалия от мъка мой ден,

срещу надвисналото сиво небе,

защо съм в мразовита зима роден ...

за да те нямам и теб ...