По-ледена от айсберг, по-студена бе,

в сърцето ù виелици се гонеха.

Във свят скован от мраз сама живееше,

снежинки от очите ù се ронеха.

Владетелка на нищото, на пустошта,

с черти изваяни, изящни, недокосвани.

Неповторима, но студена красота,

която с адска сила омагьосваше.

Дарена от съдбата бе с проклятие:

докоснеше ли нещо - вледеняваше!

И сякаш със смъртта бе в съзаклятие -

само страдание след себе си оставяше.

Случайно в нейните покои се изгуби

ездач, погълнат от страстта си към лова.

Поспря, огледа се - замислен и учуден:

бе обграден от бяла пустота...

А на небето вече светеше луната,

нощта приспиваше за сетен път деня.

Умора бавно се прокрадваше в душата

и нежни приказки нашепваше съня.

Отново будна, тя проклинаше съдбата,

от самотата не намираше покой.

Качи се, както всеки път в шейната,

потегли, следвана от бесен вълчи вой.

И го откри - заспал в самотна пряспа,

докосна непознатото лице,

а дарбата ù - адска и ужасна,

обгърна с лед горещото сърце.

Отрони се звезда от небосклона,

прашец магически в тъмата заискри.

А от очите на кралицата се ронеха

снежинки - не, а истински сълзи.

И всяка капчица блестеше като бисер

и вливаше частици топлина.

На устните премръзнали изписа се

усмивка, по-красива от дъга.

Аз бях принцесата с висулки във косите,

а любовта ти беше малката звезда,

която върна ми копнежите, мечтите

и съживи отново мъртвата душа...