„Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата.“
* * *
Ти ще кажеш, било е поличба.
Аз си мисля, че беше лъжа.
Ако паднеш в краката ми ничком,
значи в мислите твои кръжа.
На война се отива без думи.
И с достойнство се губи, нали?
Нямам сила за свят помежду ни.
Нямам кръв за фалшиви игли.
Нямам нищичко. Всичко ти дадох.
И се давя в живота суров. ...