hristam (Христина Мачикян)
531 928
12.08.2010 г., 10:18 ч.

Лудият и слънцето 

  Поезия
958 0 8

Безименен, рисуваше слънца
по каменния гръб на тротоара.
Във своя свят - невидим за света,
почти дете в обвивката си стара.

Подхвърляха по някоя монета,
но пръстите му, възлесто се свили,
все търсеха по прашните павета
усмивки от слънца. И тебешири.

Понякога се смееше на глас,
разказваше се сам. Или тъжеше,
когато с мокра длан дъждовен гланц
похлупваше слънцата му. Болеше го.

Събуждаше се винаги по тъмно,
но вътре в него вече беше светло.
И слънцето, едва-едва разсънено
изгряваше направо от ръцете му.

© Христина Мачикян Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Никога няма да ми омръзне да се връщам към този стих!
  • :}

  • Безбожно-талантливо!
  • Страхотно е! Колко съм щастлива, че те открих, толкова талантлива! Това стихотворение внезапно ми припомни един случай отпреди много години: Както си вървя в малкия град след един луд, го чувам да казва следното:
    "Имало една песен, която не се пеела, а само се мечтаела...
    Но коя е тя?..."
    Това е моят специален поздрав за теб от Мадрид!
  • Прекрасно, поздрав за дъждовния гланц!!!
  • Усмихна ме
  • Подхвърлят му по празен поглед
    в шепата протегната.
    Дори не забелязват как
    на грубата му длан във гънките
    нищото превръща се във цвете.
Предложения
: ??:??