Седя и се взирам в луната,
а тя ми казва "Ела!".
"Но как да дойда, като
не мога дори да летя".
"Как ще не можеш? Опитай.
Ела, ще ти покажа света"
И тръгвам аз, без да чакам
втора покана, а тя седи
и ме чака сама.
Отивам, а тя тихо
заридава в нощта.
"Какво е станало?",
а тя едвам мълви
"Звездите ги няма - цяла
нощ ще съм сама. Помогни ми,
открий ги, знам, че си
с добра душа.
"Не си сама. Докато ги открия,
аз ще съм твоята звзда. Само
не тъжи, ще ти ги върна до една"
А тя усмихва се неволно,
поглежда в моите очи и
радостно прошепва
"Ето къде са били моите звезди"