Лунна обич
В нощ единствена една - той изпълнен е с вина,
имайки сърце от мраз - виейки със пълен глас,
срещу нощната луна и забулен в тъмнина,
беше вълка единак - скитащ пак като сирак...
Гледаше луната мила, нежно тя го бе покрила,
сякаш нейните лъчи - бяха ангелски очи,
тихо падащи от морето - звездно на небето,
мило огряващи лицето - плахо на вълчето...
Беше тя го вдъхновила и със щастие дарила,
сякаш даде тя му сила, щом с лъчи го бе обвила...
Нахлуха спомени далечни - носещи моменти вечни ...