Лъжата истина

Отдавна преди „сто“ лета,

когато бях красива, млада,

аз срещнах мъж достоен със брада,

душата ми той очарова.

Поиска моята ръка,

предложи ми да бъдем двойка,

но сякаш някак на шега

отказах му, не исках бройка.

Той може би се огорчи,

но пък ми каза на раздяла,

ако сърцето ми реши,

ще чака дълго среща нова.

Ако поискам, знак да дам

и щастието ще е мое,

не се шегувал и да знам,

ще ме дари със всичко свое.

Аз махнах вяло със ръка,

реших, че много ще ме чака,

за мене всичко бе игра,

поех по своята пътека.

И ето че след „сто“ лета

го срещнах пак – в супермаркета,

обаче беше без брада

и със жена една проклета.

Да ме дочака не успял,

родили му се и децата,

но щастието не познал,

разбила съм му аз душата.

Все пак се беше уредил,

семейството е важно нещо

и друга беше той открил –

не може да се чака вечно.

А аз се влюбвах твърде често

и не намерих своя път.

Животът си живях нелесно

и все бях някъде на кръстопът.

И времето си отминава,

грешим понякога така,

а щастието вечно бяга

и само маха със ръка.

Да знаете, че много лъжа,

разказах всичко на шега,

лъжата истина прозира

зад стиховете ми в нощта.

            Мария Мустакерска