„Когато

любовта си раздадеш”...

В мастилени следи душата срича,

когато

„любовта си раздадеш”,

неясен шепот синевата е,

след спомен

на погалване с криле,

мерило за самотност пък

небето,

въздишка от стаявано

реката,

върбата – оплаквачка,

пази спомени

за полети…

След

пресекливото на чувствата

не си отивай…

Вик на гларус крия

зад зениците,

с мъниста бели

пътищата ни съшивам -

за черни дни,

когато

в мастилени следи

ще раздадем...

любов!