Любов... мечта.

Едва, когато започнеш да вярваш,

тогава в тъмнина пропадаш.

Той те оставя

и за ден те забравя.

А при теб:

Само за него мислиш...

Само за завръщането му мечтаеш...

Но той не се връща

и никога не те прегръща.

Тогава настъпва тъмнината.

Никой не разцепва тишината.

Самотата те прегръща

и в кошмар всичко се превръща.

Искаш само него.

Мечтаеш само за него.

Сякаш го виждаш как идва,

но съдбата просто ти се присмива...

Тогава спираш да вярваш,

та ти само пропадаш...

„Една лъжа...

         Това ли е моята съдба?" -

питаш се тихо в нощта.

Сълзите нежно се спускат по твоето лице.

На милиони парченца е счупено твоето сърце.

Нещо става!

Губиш воля да живееш.

Светът ти се проваля,

но дали ще го преживееш?

След време... ти не се оправяш.

Напротив, само пропадаш.

Мисълта да живееш без него те изгаря,

а него това дори не го засяга...

И всички отблъскваш ти,

сякаш не се нуждаеш от помощта им.

И с надежда угаснала сега

свиваш се в тъмния ъгъл на стаята сама.

Болката не стихва,

а страхът ти се усмихва.

И без избор го приемаш

и с него започваш да живееш.

Но той не е достатъчен, за да забравиш.

Не можеш любовта си да оставиш.

И решаваш да сложиш край на всичко,

та нали дори животът те гледа иронично.

Но ето идва мъжът,

в чиито очи виждаш светлина.

Разбираш, че не си сама,

а има кой да прогони тази тъмнина.

Животът ти се преобръща

и любовта при теб се връща.

И щастлива разбираш,

че когато в душата му се взираш,

там си ти

и любовта ти дори.

А онзи глупак... ти вече го забрави,

но ти в душата му следа огромна остави.

Сега той те иска.

И дори ти се натиска.

Но за болката, която ти изпита,

той никога не ще попита.

И отпращаш го без да искаш да мъстиш,

защото знаеш, че той сам живота си ще опропасти.

И с усмивка на лице...

От любов прелива твоето лице.