Да, знам, че ти си това, което показваш.
Какво е вътре в теб и в сърцето ти,
не знам защо, но не можеш да го казваш.
А искам силно емоции по лицето ти.
Прегръщаш ме, уж да ме стоплиш нежно,
а измръзвам без време, цяла в хлад издайна.
И погледът ти все се рее безнадеждно.
Тъжно е за мен сега, а тъгата е нетрайна.
Ако моят поглед мил е, по-студено става,
а отдръпна ли ръка - търсиш я слепешком.
Когато нежен си, в сърцето се излива лава,
защото знам, че после тръгваш на бегом.
Нека друга има, по-добре ще разбера това,
но защо си тъй студен... имам ли вина?
И силзите, мили, "краткотрайни", крия си едва.
Тебе нека те боли, разбирайки, че съм една.
Една картина ще се запечата там, дълбоко...
тилът ми, когато виждаш да се изгубва в мрака.
Това ще е сънят ти, на теб, момче зеленооко,
стъпките заглъхват, а твоето съзнание все ще трака.
Искаш ли целувка за последно, нежна и дива?
Така знаеш, че целувам дори и на сбогуване...
Тръгвам, а краката ми сякаш бетонът ги залива.
Не искам да оставам, очаква ме далечно пътуване.
Да беше, мили, заплакал или помолил да остана,
щях да оставя черния си куфар, от бягане изтъркан.
Но не, ти с мълчанието си избоде в мене рана.
Само остана да се молиш, пътят ми да е отъпкан.
Когато ме няма, още мълчиш ли? Или се смееш?
Усмихвай се вече, аз съм някъде далече, не виждам.
Но с твойта студенина в сърцето все ще тлееш,
а аз в съня ти, зная - дълго, неочаквано ще прииждам.