На всички жени с ароматни имена
Ако е истина, че хората трудно свикват със самотата,
искам за последен път да се загледам в цветята,
може би божур, шафран или гордото лале,
или някое, което само три часа цъфти,
или някое само с три, понякога само с четири листа.
Само искам да потвърдя, че светът няма да е по-пълен,
ако не ти достига моята близост.
Затова бих искал внезапно да те взема в ръце,
да ти притисна стеблото, да го смачкам между дланите си
и като откосен да падна
и сок да стана,
който тече в онази,
дето всички ни грижовно завива.
Бих искал от въздуха, изпълнен с влажна миризма,
да се надишам.
Бих искал да ти покапя между косите,
надолу по корените,
в ликовите артерии, като по пътища прашни
да ме чака на автостоп твоята същност -
връщаща се от върха прозрачна капка вчерашно утро.
Бих искал да повярвам в истината на Вертикала,
да преодолея гравитацията на безкрая,
вироглаво и безфизично да се надрасна
и лавината кръв, която ще усетя в своите пръсти,
последните сили да ми отнеме,
но и прошка да ми даде
за изцедените спомени.
Ако някога свикна със самотата,
то тя ще грее в зелено!
© Милко Христов Всички права запазени
Прекрасен стих!Почти съжалих,че името ми не е ароматно!