Генка Богданова
Трепери земята, кънтят небесата от стъпки на прелестен пес.
Какъв ти пес, братко, пред мене накратко извива снага Болонез.
Косъмът – къдрав, опашка – коприна, а погледа – фин шоколад…
Как ли спокойна край него да мина –Аполон е, макар и космат!
Носът му е влажен, а тялото снажно, очите му – пълни със страст…
Усещам, започва романът паважен, поглеждам го страстно и аз.
Излъчва флуиди душата ми нежна, мъркам с най –сладкия глас.
Но мярна се мацка с палто белоснежно и той я последва в захлас.
Въздишам след него с гордост ранена, проклинам късмета си бос:
- Дали ми е било така отредено?! – сама си задавам въпрос: -
Нали съм просто „писана” улична, кротка, та с моя калпав късмет, ...