Често тихо си поплаквам,
че съм останал вече сам.
Съдбата своя аз оплаквам,
любовта замина далече там.
Сега съм скитник по света,
търся умело аз утеха.
Не мога да достигна любовта,
сърцето ми се напълва с тъга полека.
Загубих всякаква опора,
претърпях удар съдбоносен.
На чувствата наложен е запора,
щастлив живот сега е просен.
Взе да става твърде тежко,
защо ли ме връхлетя това проклятие.
Нима да обичаш се оказа грешно,
на прага съм на едно върховно отчаяние.
Животът ми виси на тънък косъм,
но не губя надежда за спасение.
Вярвам - ще върна на живота стария, изпитан ритъм
и ще търся в любовта отново вдъхновение.
© Никола Йорданов Всички права запазени