Николай и Валери растяха. Те ми бяха опора добра.
Без баща за живота узряха. Не успях да им бъда баща...
Щом зората целуваше всичко и цветята танцуваха валс,
се любувах на милите птички и си спомнях за Гьоте и „Фауст“.
През градина преминаха бързо и последва познатият чин.
С мен Валери остана си свързан. Той растеше достоен. Раним,
Николай се отдръпна полека и прописа на белия лист.
Той плетеше словесна пътека и твореше по залез златист.
Времената летяха в душата. Днес децата са вече мъже.
Те си имат жени на сърцата, а и всеки си има дете.
Николай се изучи, замина за чужбина, която не спи.
Той си идва веднъж на година, но редовно ми праща... Пари... ...