Майка във тихото някъде плаче.
Без звук, усеща се мъката само.
Сълзите си тайничко крие обаче -
търси по-силно от нейното рамо.
Чедо в гръдта си топла поела,
крачи из пустите улици мрачни.
Своята обич в две шепи е взела -
нея тя има вместо погача.
Но тя не ще спре да търси в мъглата
онази искрица, дето да свети.
В тръни да беше цяла земята -
ще мине по всичките друми поети.
Ти, майко, колко ли пъти ще страдаш
за отвените с вятъра детски мечти?
От твоите ласки безгранично ще даваш -
и това ще лекува рани, нали?
© Някоя Всички права запазени