Манекен с гипсови очи
безизразно седи в полумрака.
Облечен целия в мечти,
на дните края тихо чака.
Тогава,
скрит зад тъмните стъкла,
сам със себе си остава
и с луната в нощта
си шепнат нещо до забрава.
Говорят си, че може би ще дойде миг,
когато вятър услужливо ще задуха
и ще покани хладния му лик
да потанцуват в небесата.
Животът горе сигурно е друг,
по-истински, по-жив и лесен,
а за нежния им танц
ще се погрижат в миг
музикантите на двата свята.
Ще греят тихичко звезди и
облаците ще направят бална зала,
толкоз хубаво ще е, нали…
със сигурност,
но май мечтите отминават,
защото… пак се зазорява…
Сега ще дойдат тук жени
и погледи ще има,
и покрити с помада длани.
Които ще опипват с пръсти фините мечти
и ще ги дърпат,
и ще им правят рани…
Манекенът с гипсови очи
ще гледа пак минаващите паравани,
а дали гипсираните му сълзи
сърцето липсващо ще съхрани?
… едва ли…
© Яни Всички права запазени