Не е сигурно вече рамото ти.

Прескочихме толкова локви,

в които потъваха кораби.

Добре, че държа чадъра ни.

За опора.

Няма съмнение - ще си тръгнеш

"докато дъждът е спрял".

Да се бе океанът

с целия си Бермудски триъгълник

над нас извалял...

Да бе подсвирнал кораб

някъде из морската равнина...

С теб сме като две успоредни прави -

еднакви и недостижими въпреки това.

Но сигурно ще се обичаме "до смърт",

ще се изострим

като стрели във двата края.

Разстоянията? Те са смешни.

Не могат да ни разделят.

По Лобачевски все още има шанс

да се пресичаме в безкрая.

14.05.2015

Велико Търново