На залези не съм се радвал никога.
Не съм копнял за многотия също.
С реалността човек системно свиква
и често я усеща като къща.
Днес покрив ще поправи, утре – друго,
но тя му е закрила и утеха...
Реалността въобще не е заслуга,
тя просто е наследствената дреха,
която на плещите натежала
не смеем да свалим и да изхвърлим.
С много кръпки, но изглежда цяла...
Дори последни мислим се за първи. ...