Рисувам лицето му с черната боя,

която той ми купи преди седмица-две

да боядисам вазата с цветя,

които окапаха и по масата застлаха се.

Събрах ги с двете си ръце,

тъй както спомените си събирах,

онези спомени, леки като перце,

които тръгнаха си с вятъра, без да питат.

Боята черна се стича по листа

и гълта белите му колене,

целувайки го нежно по врата,

обливайки неговите ръце.

Дълбае върху нежното му сърчице,

покрива и последното беличко местенце.

Метафорично листът олицетворява моето сърце,

покри го черната ти злоба -

това сърце, което тайно се закле

да вземе теб със себе си в гроба!