Бои ли се, жената е душа, не иска в нея слънце да изгрее.
Но аз не съм жена, а тишина, дори да стана облак не умея.
Навън те търси сънено пеша една мечта, умира, но – добре е.
И аз не съм желана топлина, и восъкът се стапя и се смее.
Усмивка даваш, обич и живот, полегнала в гласа ти тиха книга
съм аз в зори дори, а посред нощ сълзичката на огъня те иска.
Изгубих се в далечния си ден, но топлата ти мисъл ме издига
в мъглата на дъжда опожарен и болките ни бягат много близко.
Кристално чисто пенесто море налива в небесата нови бури,
вълните са помахали криле на спомен, който няма кой да чуе.
А въглен пише, мигла на нощта, полива тази есен от копнежи,
в зеници тъмни грее любовта и в твоите очи за миг поглеждам.