Сто пъти те отричах!
Поне още толкова от мислите си те пропъждах.
Надбягвах се с времето – тичах ли, тичах,
Но все твоя останах, а за другите чужда.
Колко мъже ме зовяха със плам!
Името ми беше за тях сладостен шепот.
А ти все беше между нас,
Заспивайки казвах – обичам те… проклет да си!
Опитаха в мен да разпалят дръзки огньове,
Но те на твоя огън нима можеха да приличат?
Сърцето ми уж покоряваха с любов,
А то все на тебе се обричаше.
Минаха два живота, почти.
Вероятно и още двеста ще минат.
И ти все така ще мълчиш…
Защото аз съм… просто минало.
Автор: Полина Велчова
© Полина Велчова Всички права запазени