18.03.2006 г., 13:47 ч.
Младеж от любов самоуби се
Денят е 17 март, годината е 2006... Случаят ВСЕ ОЩЕ не е действителен... Дано и да не стане...
Отворих днес вестник и в него чета:
"Младеж от любов самоуби се".
Чета ли, чета и потресен седя...
Защо ли така получи се?
Разгърнах навътре да видя що стана,
какво го подкара да мре?
Любовта била им - тук пише - голяма,
безумно любили се те.
И той я обичал, пък и тя го желала,
макар да имали проблеми.
Тя нежност от него, само туй поискала,
подаръци не щяла големи.
Ала той й дарявал, туй що има и може,
сърцето си даже й дал.
И как я обичал!!! Прощавай ме Боже,
но дори ти би завидял.
Момата, горката, обаче била
загубила вяра в живота,
и мигом щом той й дарявал мечта,
погубвал я някой с охота.
Тя, милата, сладката, наивна била,
все още със детски акъл.
И както всяка млада девойка,
омаял е Дяволът зъл.
Понеже била красиво момиче,
не малко момци я желали.
И не един в любов й се вричал,
звездите за нея сваляли.
Оф, стига, не мога, край вече, не искам!
Таз двойка... И аз ги познавам!
Вестника в мръсната кофа затискам,
разказа сам продължавам!
Тоз, нейният момък, не могъл да я пази,
животът му бил тъй суров.
Едвам смогвал да се види със тази,
що давал свойта любов.
Момичето младо, как всеки тук знае,
от наивност лесно греши.
И тази девойка, макар, че добра е,
и тя със друг прегреши.
След туй тя горката, усети вината,
и макар да го обичаше тя,
загубила вяра, погуби мечтата,
насила сърцето си спря.
"Върви си", тя рече, "Не мога аз вече,
не искам теб да ранявам!"
И сълза по бузата нейна се стече,
"Остави ме, сама продължавам!".
Младокът, погубен, с разбито сърце,
не искаше туй да е края.
Той знаеше, тя бе все още на мисли дете,
и вършеше често туй, що не желае.
Опита се той това да й каже,
макар че боли го, не скри.
А грешката нейна огромна бе даже,
но той й за нея прости.
Ала девойката, объркана вече,
не го послуша, прогони го пак.
Обича го и да го предпази му рече
"Не ща да те правя глупак...
Отказвам се от мойто щастие!
Нека да бъда сама!
Аз нося само нещастие...
Така ми се пада... така!!!"
Сбогуваха се двама... Сълзи на очи,
небето заплака със тях.
Гледат се, искат се, но всеки мълчи...
Нима да се обичат бе грях?
По пътя към вкъщи момъкът тръгна,
не хвърли ни поглед назад.
Сбогуването тъй сърце му изтръгна
това бе истински ад!
Скиташе той из улици мрачни,
унило навел бе глава.
Поглед - намусен, мисли - прозрачни...
Вечерта щеше да бъде тъй зла...
А другият... Той сигурно само ламтеше,
все искаше нея... Глупак!
Любовта, приятелю, не иска, а дава,
а инак е само мерак...
Кълнеше се, сигурно, че я обича - да, ясно...
То всеки кълне се така...
Но вместо да пази любовта й прекрасна,
той искаше нея сега.
Не мислеше той за нейните чувства,
не мислеше, че тя е щастлива.
Целуна я, пък и добре се почувства...
Ах, наглостта му направо прелива!!!
Но нека оставим подлецът намира,
все пак "влюбен" във нея е той..
Макар от любов хич не отбира,
той чувстваше себе герой...
Вий, мислите, омраза голяма сега,
в наранения момък надигна се.
Грешите, далеч това не беше така.
Заради глупост до тука достигна се...
Никой не бе виновен, а всъщност и всички
носеха свойта тежка вина.
И вместо да оправят нещата самички,
оставиха ги да бъдат така.
А клетият, както си ходеше, сам,
прибра се, заключи врата.
Поогледа наоколо, насам и натам,
и погледа в шкафа си спря.
Седя той, гледа го, после полегна,
ала нещо го мъчеше там.
Странна мисъл ума му налегна...
Изправи се, в дома беше сам...
Посегна тогава, там горе, във шкафа,
недавна си бе купил той пистолет.
Дулото право допря о челото,
усети - студено бе то като лед.
Седя той така, цели две дълги минути,
замисли се има ли смисъл от туй?
Май позабави се.. Щом взе да се чуди,
ако чака, не ще извърши онуй...
Спря за секунда той всякаква мисъл,
спусъка рязко придърпа...
И в мисли за нея се беше улисал,
загледал се в някаква кърпа...
Секундата нему стори се час,
започна тъй бързо да мисли...
"Айде, пожертван за нея бях аз,
дано туй духа й прочисти...
Сега ме обича, ще страда, че гина...
Със сълзи - потоп и порой...
Но ще минат дни, най-много година,
и тя ще намери покой.
Надявам се, нека си вземе поука,
вярвам, ще порасне тя зарад мен.
И тъй, аз загивам, отивам в боклука,
да дам на нея по-светлия ден.
Не след дълго тя пак ще се влюби,
ще бъде тя с лъжец някой друг.
Но тоз път любовта не ще да погуби,
и той ще стане нейн съпруг.
Тогава лъжеца аз ще измъчвам,
догде не обикне я той.
Духът и сърцето ми - пак й ги връчвам,
а после и аз ще намеря покой."
След тези размисли, умът му млъкна,
настъпи тежка тишина.
И само образ блед изпъкна,
това бе любимата му... тя...
Тогава той й се усмихна,
загледа нейното лице...
Чу се гръм и пак утихна...
Той за теб умря, дете!
Отворих днес вестник и в него чета:
"Младеж от любов самоуби се".
Чета ли, чета и потресен седя...
Защо ли така получи се?
Разгърнах навътре да видя що стана,
какво го подкара да мре?
Любовта била им - тук пише - голяма,
безумно любили се те.
И той я обичал, пък и тя го желала,
макар да имали проблеми.
Тя нежност от него, само туй поискала,
подаръци не щяла големи.
Ала той й дарявал, туй що има и може,
сърцето си даже й дал.
И как я обичал!!! Прощавай ме Боже,
но дори ти би завидял.
Момата, горката, обаче била
загубила вяра в живота,
и мигом щом той й дарявал мечта,
погубвал я някой с охота.
Тя, милата, сладката, наивна била,
все още със детски акъл.
И както всяка млада девойка,
омаял е Дяволът зъл.
Понеже била красиво момиче,
не малко момци я желали.
И не един в любов й се вричал,
звездите за нея сваляли.
Оф, стига, не мога, край вече, не искам!
Таз двойка... И аз ги познавам!
Вестника в мръсната кофа затискам,
разказа сам продължавам!
Тоз, нейният момък, не могъл да я пази,
животът му бил тъй суров.
Едвам смогвал да се види със тази,
що давал свойта любов.
Момичето младо, как всеки тук знае,
от наивност лесно греши.
И тази девойка, макар, че добра е,
и тя със друг прегреши.
След туй тя горката, усети вината,
и макар да го обичаше тя,
загубила вяра, погуби мечтата,
насила сърцето си спря.
"Върви си", тя рече, "Не мога аз вече,
не искам теб да ранявам!"
И сълза по бузата нейна се стече,
"Остави ме, сама продължавам!".
Младокът, погубен, с разбито сърце,
не искаше туй да е края.
Той знаеше, тя бе все още на мисли дете,
и вършеше често туй, що не желае.
Опита се той това да й каже,
макар че боли го, не скри.
А грешката нейна огромна бе даже,
но той й за нея прости.
Ала девойката, объркана вече,
не го послуша, прогони го пак.
Обича го и да го предпази му рече
"Не ща да те правя глупак...
Отказвам се от мойто щастие!
Нека да бъда сама!
Аз нося само нещастие...
Така ми се пада... така!!!"
Сбогуваха се двама... Сълзи на очи,
небето заплака със тях.
Гледат се, искат се, но всеки мълчи...
Нима да се обичат бе грях?
По пътя към вкъщи момъкът тръгна,
не хвърли ни поглед назад.
Сбогуването тъй сърце му изтръгна
това бе истински ад!
Скиташе той из улици мрачни,
унило навел бе глава.
Поглед - намусен, мисли - прозрачни...
Вечерта щеше да бъде тъй зла...
А другият... Той сигурно само ламтеше,
все искаше нея... Глупак!
Любовта, приятелю, не иска, а дава,
а инак е само мерак...
Кълнеше се, сигурно, че я обича - да, ясно...
То всеки кълне се така...
Но вместо да пази любовта й прекрасна,
той искаше нея сега.
Не мислеше той за нейните чувства,
не мислеше, че тя е щастлива.
Целуна я, пък и добре се почувства...
Ах, наглостта му направо прелива!!!
Но нека оставим подлецът намира,
все пак "влюбен" във нея е той..
Макар от любов хич не отбира,
той чувстваше себе герой...
Вий, мислите, омраза голяма сега,
в наранения момък надигна се.
Грешите, далеч това не беше така.
Заради глупост до тука достигна се...
Никой не бе виновен, а всъщност и всички
носеха свойта тежка вина.
И вместо да оправят нещата самички,
оставиха ги да бъдат така.
А клетият, както си ходеше, сам,
прибра се, заключи врата.
Поогледа наоколо, насам и натам,
и погледа в шкафа си спря.
Седя той, гледа го, после полегна,
ала нещо го мъчеше там.
Странна мисъл ума му налегна...
Изправи се, в дома беше сам...
Посегна тогава, там горе, във шкафа,
недавна си бе купил той пистолет.
Дулото право допря о челото,
усети - студено бе то като лед.
Седя той така, цели две дълги минути,
замисли се има ли смисъл от туй?
Май позабави се.. Щом взе да се чуди,
ако чака, не ще извърши онуй...
Спря за секунда той всякаква мисъл,
спусъка рязко придърпа...
И в мисли за нея се беше улисал,
загледал се в някаква кърпа...
Секундата нему стори се час,
започна тъй бързо да мисли...
"Айде, пожертван за нея бях аз,
дано туй духа й прочисти...
Сега ме обича, ще страда, че гина...
Със сълзи - потоп и порой...
Но ще минат дни, най-много година,
и тя ще намери покой.
Надявам се, нека си вземе поука,
вярвам, ще порасне тя зарад мен.
И тъй, аз загивам, отивам в боклука,
да дам на нея по-светлия ден.
Не след дълго тя пак ще се влюби,
ще бъде тя с лъжец някой друг.
Но тоз път любовта не ще да погуби,
и той ще стане нейн съпруг.
Тогава лъжеца аз ще измъчвам,
догде не обикне я той.
Духът и сърцето ми - пак й ги връчвам,
а после и аз ще намеря покой."
След тези размисли, умът му млъкна,
настъпи тежка тишина.
И само образ блед изпъкна,
това бе любимата му... тя...
Тогава той й се усмихна,
загледа нейното лице...
Чу се гръм и пак утихна...
Той за теб умря, дете!
© Хух Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Просто нямам думи..Чак се разплаках..Историята е написана прекрасно .. Но самата тя - ужасна !!!
-
Като, че гледах някакъв страшен филм... +6 от мен, заслужава повече тази творба... Ех...тая любов какво ли не умее...
-
Чудно ми е каква е причината за жлъчните подмятания в последните два коментара... Пък и не мисля, че, видиш ли, живея за мига, в който ще прочета колко съм "велик"... Не зная, може би ви смущава споменаването на Вапцаров ли (просто покрай момента на написването бях повлиян от него, нима е грях?!?!), или пък използването на остарели форми на изказ, или пък неправилните ударения на думите (въпреки, че тях не съм ги отбелязал и едва ли някой се е сетил да ги чете така...) Както и да е, хубавото на изкуството е, че всеки си интерпретира посланието на автора, пречупено през призмата на неговия светоглед. А и всеки си има вкусове, нали...? Аз, например, не харесвам стихове, в които липсва дори бяла рима, защото ми звучат като поредица от прости съобщителни изречения (или нескопосани хайку стихове), подредени ред по ред, пък ако ще и да са написани от много дейни и продуктивни автори, явно "членове" на псевдомасонските ложи на otkrovenia.com... Но не поставям жлъчни коментари под такива стихове, нали?
ПП: Не се тревожете от коментара ми, на следващото четене на "избрани" (от кого, се питам аз...) произведения в НДК ще затвърдите убежденията си, че надменността неминуемо води до гениалност
С добро
.............
Правописен речник
Резултат от проверка:
Думата "обесняват" НЕ Е написана правилно. -
Уау... ЪъЪъЪъ.... Хм... МмМмМмМм...Пфффффффф... С две думи- нямам думи! 100000000000000+ от мен, остави ме без дъх, напрежение до края на стихотворението. Наистина... не знам какво да кажа. Много ти се радвам на нещата, които пишеш.
-
.. Чесно казвам . настръхнах, когато го четох!Особено към края .. наистина е невероятно! Изпълнено с толкова чувство .. Определено ЕФЕКТА ВЪРХУ СУБЕКТА се е получил...
-
Мога да кажа само , че стихотворението е много ВЪЗДЕЙСТВАЩО !
-
Браво Ванка!!!..Стихотворението наистина е много добро ..продължавай в същия дух ...От мене имаш 6
-
Браво!Не знам какъв е проблема с римите и ритъма ама на мене ми харесва много!И наистина въздействаш на читателя!От мене имаш 6 (макар да не съм критик)...
-
Благодаря за положителните коментари... Както казах "Важен е ефекта върху субекта", а именно ефекта върху читателя... А, дам... Явно съм оставил впечатление на околните, че съм с високо самочувстие, сравнявйаки се с Вапцаров... Но това въобще не е така - не смея да се сравнявам с никой от "Великите"... Просто давах пример за подобен ритъм на стихотворение, тъй като получих критика, че е груб ритъма... И стихотворението е написано по полудействителен случай, така да се каже... Защото в крайна сметка ТОЙ и ТЯ отново са заедно
-
много много яко.Чудесно е.остъй ония лешояди.
Много велико.браво!!!!! -
не съм казала че и на мен не ми харесва...и наистина е много важен начина по-който е преживян всеки ред..и да важен е ефекта,но и върху околните не само в/у обекта! само искам да знаеш че върху мен имаше такъв..и ми харесва
-
Страхотно, просто уникално ..... незнам как може да не го харесвате!!!
-
Завиждам ви на самочувствието.
-
доста знам за Вапцаров,но пак не разбирам....
-
Ритъма и римата не куцат по случайност... Ако сте чели Вапцаров, може би нямаше да се чудите толкова на "странното стихотворение". Само дето на Вапцаров стиховете не са подредени така, че да си личи римата, а са накъсани през няколко реда. Жалко, че няма истински литературни критици тука... Много е лошо да не разбираш кога едно нещо е направено с умисъл... Повярвайте, ако беше с идеална рима и ритъм, какъвто сте свикнали да виждате, тогава смисъла нямаше да е толкова силен. Когато прочетох това стихче на момичето, за което става дума в него, тя се разплака с доста едри и изпълнени с болка сълзи... Мисля, че за всяко стихотворение е най-важен ефекта върху субекта...
-
можеби не разбирам и аз от стихове но този го четох в захлас..въпреки че куцат ритъма и римата..и че е доста груб на места..идеята някак ме завладя..може би би се получило по-добре в проза..и ми хареса мисълта-Любовта, приятелю, не иска, а дава,
а инак е само мерак...
ще се въздаржа от оценка! опитаи наистина-напиши есе,разказ.. -
Ужас!...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
