Мога да те обиждам с цветове,
да те пребоядисам в кадифено черно
с малки алени пръски любов
по краищата и чувствата.
Мога да оставя
в нефритенозелените ти очи
всичките следи от мен,
които ще болят.
Мога да те измъчвам шарено.
Мога да рисувам твоето небе
в яркосиньото на сол,
разсипана във пламъци,
и очертанията му да загубя в мен.
Мога да те карам да сънуваш
в бяло ослепително, като пред олтар,
окъпан в полегата и златиста светлина...
... по здрач.
Мога да те окова
във всички мои цветове.
Но няма смисъл,
щом само аз те виждам в розово.
(оставям ти твоя прозрачно-изпепеляващ свят,
някоя друга ще го оцвети?)
© Станислава Димитрова Всички права запазени