Аз знам, че вечно ще те имам

Дълбоко някъде стаена в мен

От спомена да дишам спирам

И от вкуса от тебе съм в плен.

Гоня те, но пак се връщаш

Размахваща без капка срам моменти ,

С които честно да ти кажа, ме побъркваш

И пак ме връщаш към онези стари ленти.

Ще те изтрия някой ден, незнам кога

И ще сменя ключалката на мойте спомени

Ще стане някога, но не сега

От главата ми не ще са скоро те прогонени.

Ще навестявам спомена за теб,

Когато всеки път ми стане тъжно,

Но никога не ще напиша ред

За миналото наше хубаво и мръсно.

Не съжалявам нито миг

За времето прекарано с теб

Макар, че някога с гневен вик

Се разделихме в онзи бурен, но прекрасен век.

Писмата ти отдавна изгорих

Макар, че днес горчиво съжалявам

Защото имаше в тях от тебе щтрих

На обич може би, или поне се тайничко надявам.

Аз знам, че като мен

И ти го пазиш този спомен за тогава

В който всяка среща, всеки ден

Бе, като ходене по светеща в тъмното жерава.

Така завършвам този стих,

Обзет от вътрешно вълнение

Аз малко от поемата разкрих,

Но мога да напиша още много, без съмнение....