Студена, пуста стая със сиви стени...
празно, мрачно място и самота.
Едно момиче пред огледало стои,
чиито очи са обърнати от тъмнина.
Втренчила е поглед в малкото стъкълце,
поставила ръце на двете си гърди.
Тя търси онова парче, наречено сърце,
заради което все така тъжи.
Момичето красиво е като сълза,
която бавно по лицето й се стича.
Докосва я едва едва с ръка
и започва пак след спомени да тича.
Спомени прекрасни и щастливи,
от които още лъха на любов.
Две очи, които бяха с блясъка красиви,
сърце разбито... мрачен, неизказан зов!
Огледалото само говори как боли от любовта,
но момичето от думите-лъжи се умори!
Тя стои пред него и проклина обичта,
после на хиляди парчета го разби!!!
© Валентина Всички права запазени
Поздрав за стиха!