Красиво, хубаво момиче
бяга босо в огнена гора,
горещи сълзи по бледото лице се стичат,
попарени от любовта...

Ръцете му нежни треперят,
серцето помилва ги с плам,
ласка от друг дали ще намерят,
не занят, но молят се там...

Страхът вилнее,
обгръща я, в нея спотайва се тайно,
огън в очите горещо бесенее,
омагьосва безжалостно и омайно...

Но момичето бяга, не спира,
без сили, без дъх бе останало вече...
В душата си ключа към смъртта не намира,
искаше го, нещо я спря, не отрече...

Нещо отвътре я мъчеше бясно,
нещо отвъд я гореше, но дали бе любовта,
измъчваше се, личеше по лицето прекрасно,
сърцето крещеше, но дали от самота...

Момичето заживя в тази гора на надежди,
заживя в този храм на мечти.
Тук тя вярваше, че в златни одежди
любовта скоро ще я посети...

Гората заобича това бягащо момиче,
което никога не спря да плаче...
и лете, и зиме то и беше сестриче,
обичаше погледа й, макар и мрачен.

Дърветата разтваряха своите клони за нея,
прекланяха се пред неземната и красота,
огънят бошуваше, но стихваше пред нея,
удивен от сърдечната и чистота.

Бягай, бягай, хубаво момче,
аз зная, ще намериш любовта
и моля те спри да плачеш, мъниче
с прекрасна и чиста душа.

"Къде е тази любов?!" -
изрече момичето бясно.
"Защо не чуваш моя зов!" -
крещеше то, молеше ясно...

Мило, хубаво момиче,
очакващо тъй силно любовта,
тя ще дойде скоро при теб, мъниче,
и няма ти да си сама...

Ще те обича някой силно, страстно,
ще гледа с онзи влюбен поглед в твоите очи,
и ти ще бъдеш щастлива, момиче прекрасно,
ще се сбъднат твоите мечти...