На моята сцена, в моят спектакъл
от мен инспириран, от мен изигран,
вдига завесата ежедневен театър
на слънчева улица, с моя талант.
Рядко видение, неудачно сравнено
приплъзва за кратко къса мълва…
Без афиш и заглавие, трудно таено
ще отвори врати, може би пролетта.
В подсказката рехава птицата пърха.
Реплики бълва мисъл една.
Неразиграната роля трудно се връзва
Режисьорът отсъства, никой няма вина.
„Отвътре е тихо като във храм
Недокоснат и крехък е стволът
Сълзата е чиста и стеле се прах
полепнала по душевната роба.“
Богато мълчание в ден и час припознат
в очакване на моя неафиширан спектакъл.
Прожектори в концентриран анфас
без зрение тънат и без дознател.
А копнежът заличен е с мастило…
С потопен в мъглявини хоризонт.
И всяко същество, но безкрило
затъва безгласно в своя талант.
Непознаваем и непознато.
Неразгадано в морален план.
Всеки допълва себе си в моноспектакъл
в персонажната драма угаснала с плам.
© Валя Сотирова Всички права запазени