Българийо, безпътнице, любима,
при теб все идвам - тръгвам си отново.
Изневерих ти с няколко чужбини,
те ме посрещнат с ласкави окови.
Италия, красивата южнячка,
предложи ми венециански нощи.
И Гърция – дъха ми съблазняваше
с изгубени в романтиката острови.
Самотната Германия ме грабна -
къщовница добра и пременена.
Британия – чаровна и опасна,
гълфстрийм отприщи в мойте вени.
Америка - мечтателката вечна,
ми сподели самотната постеля,
с Испания танцувахме фламенко
в горещите сиести се намерих,
но с тях се чувствах необичан,
защото в теб сънувам да намеря -
изгубен ручей към поляни меки
и чесън див из твоите пътеки.
Гайдар подир стадата ти родопски,
за дивата ти хубост – харамия.
Берачът на усмивките ти – рози,
пиячът на най-щедрото ти вино.
Завърна ли се – вечно ме предаваш,
като си тръгна – само тебе виждам.
Прегърнеш ли ме – в жажди ослепявам,
щом заживея с теб - те ненавиждам.
Продаваш хубостта си, ненагледна,
подхвърлят ти за ласките корички -
онези, що събличат те до бедност
и чудя се, как още те обичам...
ала в сърцето ми пулсира горест
за твоя меден глас и пазви горски,
очите - сини езера, и дюни топли.
Моя любов Българийо, и болка!
© Михаил Цветански Всички права запазени