Бях едва на 13, когато загубих баща си,

Бях малко, изплашено, тъжно дете.

Животът ме грабна и стисна в ръката си

Моето младо туптящо сърце..

Годините бързо отминаха,

Път дълъг вървях, ала път през калта...

И вярна на своите принципи,

Падах, ставах и изтупвах прахта…

Срещах хора.. и хора изгубвах..

Приятели имах, но броях ги на ръка..

Затова, че на друг не се преструвах,

Често оставах във вкъщи сама…

Утеха аз в листа намирах,

Химикалът изписваше дълги слова.

Моята история в стихове изливах

И така спасявах се от самота..

И често в нощите сън не намирах,

Будна, умислена посрещах деня…

Далеч от родината живот преоткривах,

Но живот ли е щом си далеч от дома?!

Треперех от мъка при всяко „Довиждане”…

Не знаех дали не ще е последно сега…

Но вдигах глава и с плахо усмихване,

Помахвах за сбогом и кимвах с глава.

А неприятели, сигурни в моето щастие,

Казваха често „Добре си така”.

С ехидна усмивка и злоба в очите им

„Пари ще изкараш, не мисли за дома!”

„Пари ще изкарам”… ала на каква цена?!

Сама в непозната, чужда страна..

Сред вълци, сред хали и злобни лица..

С приятели, побирайки ги в шепа една..

Бях едва на 13, когато загубих баща си…

Бях малко, изплашено, тъжно хлапе..

И днес живота ме стиска в ръцете си,

Но вече съм силна и не съм дете!