Снощи нещо ме прихвана.
Зърнах на тавата моята луна, на лунната поляна.
В следващия миг с простряна длан,
тя хвана ми ръката в сюжет необигран.
Поведе ме по лунната пътека.
Сред милиони звезди бе спряло
времето, а светлинката им мека
около нас струеше, сякаш в приказка бе заспало.
Какво вълшебство, каква красота!
Сън ли бе това или в таз реалност бе една?
Преживяването вълнуващо, потайно,
с лек привкус на фаталност, струяща безкрайно. ...