Замлъкна, скри се и угасна...

До тук ли бяхме всъщност?

Следата ти у мене, още прясна,

усещам още твойта същност...

Аз пиша, моля, а ти мълчиш...

Как мразя тишина такава,

защото знам, че там не спиш,

а аз потъвам тук в забрава.

Недей мълча, кажи ми дума,

дори да бъде последна тя,

и ще се махна... Като с гума

ще изтрия туй, че съм била.

Това ли искаш? Не разбирам...

Тъй трудно ли е да речеш,

че не ти липсвам? Спирам!

Преди с омраза да ме спреш...