Облаци черни над планината се спускат.
Облаци черни да я глътнат искат,
сякаш от пъкъла Сатаната ги изпрати –
влачат валма, кълбета разстила.
А ти?...
Вцепеняващ страх те обзема,
грабва,
разнася,
размята,
а после захвърля.
Вятър няма, тревата не шуми,
листата замрели, може би навеки.
Езерото мъртво и студено,
кани те към дълбините.
Дори и зверовете в пещерите
се заврели.

Ни полъх на ветрец, ни шум –
дори и стъпката заглъхва.
Ни звук – мъртвец, ни шум.
Оглушителната тишина не секва,
а напротив – подлудява.
Викаш с цяло гърло, но не става.
Тишината тъй мрачна е и пълна.
И топовен гръм
не ще я заглуши.

Във езерото труп - 
незнайно от къде изплувал е,
дори водата го не ще.
Не мърда.
Кървава рана -
рибите от нея яли,
ръцете му подути.
Езикът се издул,
изплезил.

Питаш се ти: Кой ли е той?
Има ли семейство?
Някой тъжи ли за него?
Бил ли е богат или пък беден?
Известен... може би бездомен?
Щастлив или тъжен,
няма значение,
вечният му дом е тук
и каквото и да правиш
той ще си е тук!
Човекът сам се ражда,
сам живее
и сам умира!

Стоиш на хълма облян във тишина,
мислиш как да го последваш.
Решаваш да живееш.
В този миг - гръм разтресе планината.
Гръмотевица се срина
от мрачен небосвод,
всичко светна като ден...
Сори! Няма гръмоотвод!
Аз гледам теб, ти гледаш мен.
Защо ли времето,
тъй бавно тече,
сякаш спряло
за година две.
Гръм те поразява,
падаш мъртъв –
      изпепелен,
            сразен,
                 унищожен,
пепел в пръста
гол пред смъртта
и само пръстенът говори:
Това човек е, може би.

Луната пак изгря
в кръв обляна,
след време
и слънцето изгря.

Човек, разхождащ се
до тебе стига,
спира се,
навежда се и дига
пръстен от земята,
а на него пръст.
Не,
това е кост.
В съзнанието вече
мисъл се надига,
не може да я изрече,
но я усеща
“Човек избира
         къде да се роди...
                 къде да живее...
но не къде и как да умре.”