В нощта сама тихичко плача,
не спирам да пиша красиви слова.
Изливам си на лист душата,
за да забравя цялата тъга.

Уморени очи се затварят
и попадат в приказен сън-
че други две очи им се любуват,
че чужди устни за тях жадуват.

Приказката вълшебна тук започва
в този прекрасен сън идва любовта.
Тук само мога да мечтая
за целувката нежна на мъртви уста.

А тези прелестни устни
тихичко ми шепнат тайни слова-
за живота, за любовта, за света,

за всичко, дори и за черната дама-смъртта.

И всяка вечер в дяволски плен ме оплитат
да не избягам, да стоя при тях
да можем да потънем заедно
в незабравим смъртен грях...

Чии са тези устни не зная,
но все по-силно аз ги желая!
Защо не мога поне за миг да ги видя,
защо нощто пак си отива?!

Денят е жесток,
той непрестанно ме убива,
а спомена за мъртвите устни
така и не ме оставя на мира.

Вечността е тази, която ни разделя
аз съм обречена да съм жива,
а те неотменно да следват смъртта.

Светлина, изгасни, пощади ме!
Ден разноцветен, пусни ме....
Остави ме да почивам в тъмнина-
единствено тя ме разбира,
тя знае къде да търся любовта.

Но безсилна съм аз, нищо не мога да сторя.
Единствен избавител е смъртта-
само в нея ще мога да моля
за целувката приказна на мъртви уста.....