lorsa (Лора Димитрова)
96 385
10.05.2014 г., 21:51 ч.

На баба 

  Поезия
833 0 10

От чешмата навън беше бликнала синкава струя -

да отмие кръвта от напуканите колене.

Тюркоазено-синьото пладне завива ме с тъмно.

А косата ми лепне попарно от капчици мед.

 

Тя измива със грапави длани ранената кожа;

по ръцете ù вените сякаш рисуват ми път.

Тя се смее. Нарича ме „палава” и „невъзможна”.

Тя се смее. А мама и татко отзад ме гълчат.

 

Лабиринт светлосенки плетат белоцветните вишни.

Падат там – върху нейните меки, сребристи коси.

От чешмата навън беше бликнала детска безгрижност.

… тя е баба. Измива ми раните. После мълчи.

 

… и сега куп лета разпиляха се из календара.

… и чешмата отдавна пресъхна без нейната длан.

… и рецептата нямам на нейната медна попара.

… и на къщата дворът е скрит под прашасал бръшлян.

 

Драскотината по коленете ми вижда се слабо.

Неизмити от нея, на пода сега ме държат…

 

… белоцветната вишна заспа във косите ти, бабо.

И сега пак е там.

Но без теб не е бяла на цвят.

© Лора Димитрова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??