Самотна във нощта
изпращам зов с изгрялата луна.
Образът ми в езерото от изгубени мечти
бавно се прокрадва и тихичко шепти.
Вятърът нежно гали моите коси
и опитва да избърше солените сълзи.
Светулките и те тъжат,
неспокойно около мен кръжат.
Дори небето заплака заедно със мен,
дъждът слива се със моите сълзи.
Щурците даже плачат в този ден.
Очите ми влажни са, блестят като звезди.
И така, сама на този бряг
изхвърлям всички спомени, лъжи...
И впускам се в див бяг,
напред към нови светлини!
© Елена Трифонова Всички права запазени