670301 (Павлина Гатева)
1387 361
18.08.2018 г., 9:57 ч.  

На Чакащия мъж 

  Поезия
465 3 7

Аз съм Жената, 
която престана да чака.

Чаках те някога.
Като момиченце
тихичко си разказвах 
приказката за дракона
и единствения,
красивия,
благородния и смел рицар,
който щял бил да дойде
и да ме хване за ръката:
"Здравей! Ето ме! Истински!"
Чаках те 
и когато се влюбвах
смело и безразсъдно,
а се оказваше,
че "момчето 
още не е пораснало",
да се превърне 
в единственият.
Чаках те 
и когато побързах 
да се омъжа,
сякаш някой с вълшебна пръчка
щеше да направи така, че
да свърши
животът ми
и да остарея за няколко мига.
Чаках те, и когато 
зачевах децата си.
Знаех, че така трябва,
тъй го иска животът, 
така пише по книгите - 
здрави деца се раждат
от млади майки.
Още по-силно те чаках,
когато си тръгваха,
когато умираха,
изневеряваха,
лъгаха...
Стига!
Десетилетия чаках.
И дори не съм искала 
да бъдеш поет. 
Просто исках 
да ме обичаш.

И когато те намерих най-после
по интернет
- дано само да не е 
поредната ми заблуда -
разбрах, че ти си ме чакал.
Засега - на другия край на света
някъде,
и ти - с биография.

Осъзнах, също така,
че душата ми 
е нещо отделно от моето тяло.
Едва ли 
би го разбрал някой, 
който не умее да
се отделя от цялото.
Но аз мога.
И идвам при теб.
И съм щастлива.
Без дори да сме 
се прегърнали.
Само от мисълта,
че те има.

 

Публикувано във:

 

  • Нова българска литература - Поезия 2011 - Алманах - с.152

© Павлина Гатева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??